Mария закъсняваше.
Градът се бе потопил в шум и светлини, а тя бързаше към малкото кафене на ъгъла, където го чакаше. Александър. Той беше там още преди нея, както винаги. Седеше на масата до прозореца, с книга в ръка, но погледът му непрестанно се вдигаше към входа. Когато я видя, усмивката му бе достатъчна да заличи целия ѝ ден. – Знаеш ли защо избрах това кафене? – попита той, когато тя седна. – Защото правят най-добрия чай? – отвърна тя с усмивка.
– Не. – Той извади малка кутийка.
– Защото тук времето тече по-бавно.
В кутията имаше часовник – елегантен, със сребриста верижка. Мария замръзна. Спомни си всички суеверия: че часовникът е на раздяла, че „отмерва времето“.
– Не мога да го приема…
– прошепна тя. – Можеш.
– Александър взе ръката ѝ.
– Не ти подарявам часовник, подарявам ти време. Моето време.
Всеки негов миг е за теб. Тя се усмихна и сложи часовника на китката си. В този момент стрелките сякаш спряха, а навън светлините на града угаснаха за тях двамата. Остана само тишината на сърцата им, които биеха в един ритъм.
Мария и Александър останаха в онова малко кафене още дълго след като чашите им изстинаха.
Часовникът на китката ѝ тиктакаше тихо, но сякаш вече не отмерваше времето, а пазеше обещание.
С годините те преживяха всичко – радости, трудности, раздели и събирания. Александър често пътуваше заради работата си, но винаги, когато стрелките на часовника показваха осем вечерта, Мария знаеше, че и той гледа същото време, където и да е по света. Това беше тяхната невидима връзка. В деня на сватбата им Мария погледна часовника и се усмихна.
„Ти ми подари време – и то ни доведе дотук“, прошепна тя. Минаха десетилетия. Косите им побеляха, ръцете им потреперваха, но часовникът все още работеше. Една вечер, седнали отново в същото кафене, Александър я погледна и каза: – Мария, времето не може да ни раздели. Защото ти си моето време. Тя се усмихна и стисна ръката му. И в този миг стрелките отново спряха – не защото часовникът се развали, а защото любовта им беше станала вечна.
