В малко крайморско градче, където всяка сутрин морето галеше брега със сребристи вълни, живееше Елена. Тя беше учителка по литература и обичаше да говори на учениците си за силата на думите. Но когато оставаше сама, ѝ липсваха точно тези думи, които да запълнят празнотата в сърцето ѝ. Вечерите прекарваше край пристанището, с книга в ръка и очи вперени в хоризонта. За нея морето беше едновременно утеха и тъга – утеха, защото ѝ даваше надежда, че светът е голям и пълен с възможности, и тъга, защото тя оставаше тук, докато лодките отнасяха други хора към нови начала. Една късна пролет в града пристигна Никола
– моряк с уморени очи, в които все още проблясваха искри на мечти. Беше пътувал далеч
– видял пристанищата на Марсилия, тесните улички на Неапол и светлините на Барселона. Но колкото повече пътешествал, толкова повече усещал, че му липсва пристан, към който да се връща. Срещнаха се случайно
– ако случайности изобщо съществуват.
Елена вървеше по кея, когато вятърът отнесе кърпата.
Никола я хвана, усмихна се и я подаде обратно.
Тя благодари, но нещо в този кратък миг я накара да се усети странно спокойна, сякаш го познаваше отдавна. От този ден започнаха да се срещат все по-често.
Първо – случайно, после – нарочно.
Разговорите им се проточваха до късно вечер, а смехът им се смесваше със звука на морските вълни. Никола ѝ разказваше истории за далечни пристанища, а тя
– за книги, които никой друг в града не четеше.
— Морето е красиво — каза тя веднъж.
— Но е и жестоко. Отнема хората, които обичаме.
— А книгите? — попита той.
— Книгите пазят хората за нас. В тях никой никога не си тръгва.
И въпреки това Никола трябваше да си тръгне.
Морето го викаше отново.
Елена усещаше страха да не загуби нещо, което тъкмо беше намерила.
В нощта преди заминаването той ѝ подари малък компас.
— Където и да съм, той ще ме води обратно при теб — прошепна той.
— Защото вече имам север.
Елена остана сама с компаса и с надеждата.
Минаха месеци, после година.
Всеки ден тя се връщаше на пристанището, седеше на любимата си пейка и четеше книги, докато поглеждаше към хоризонта. И тогава, една вечер, когато залезът обагри небето
в най-ярките си цветове, лодка се приближи.
Никола слезе, с очи, изпълнени с пътешествия, но със сърце, което вече знаеше къде принадлежи. Той коленичи, подаде ѝ пръстен с камък в цвета на морето и каза:
— Отидох далеч, за да разбера, че домът ми си ти.
И така, тяхната любов стана като морето — безкрайна, дълбока, понякога бурна, но винаги истинска.
